<- Назад към началната страница
Към галерията със снимките от пътешествието ->

Пътешествие в Непал, септември - октомври 2008 г. Изкачване на Мера пик - 6476 м.

началото: 23.09. вторник 2008

България. Пазарджик. Последни приготовления. За пореден път изброявам наум необходимите ми дрехи, храни, лекарства и екипировка, които взимам, като се надявам да не пропусна нещо важно. Списъка е наистина дълъг и подробен. Приключихме с уговорките, подготовката, тренировките по нашите планини и е време да тръгваме. За няколко дни направих сериозен километраж по доста върхове на Рила над 2600-2700 м., и даже успях да спя на Мусала в метеорологичната станция на 2925 м., така че, поне за тази височина бях аклиматизиран. Багажа ми се състоеше от един доста натъпкан експедиционен денк и една полупразна раница 80+15 литра. До Истанбул щяхме да отидем с колата на Петьо Христов, която щеше да кара един от неговите шофьори. Спряхме се на този вариант, защото самолетът ни излиташе в 4,45 сутринта, и ако използвахме автобус ще трябваше много дълго да чакаме в Истанбул.

Тръгнахме от Пазарджик към 15 часа. След два часа и половина бяхме на границата. Проблемите започнаха веднага, още на нашата граница. Българският чиновник отказа да ни пусне да влезем в Турция, понеже колата била фирмена и на шофьорът пълномощното му не било точно за тази кола, а пък Петьо, като шеф на фирмата не си носел картончето с БУЛСТАТ-та. След половин час разправии и уговорки ни пуснаха към Турция, като казаха, че най-вероятно турците щели да ни върнат. Турците обаче не ни създадоха никакви проблеми с преминаването и след няколко часа по магистралите им вече бяхме на летище Ататюрк. Истанбул ни посрещна с дъжд.

24.09. сряда

Дремахме по пейките на летището до към 3,30 часа, когато започнаха да чекират багажа ни. Според билета от Гълф еър имахме право на 20 кг. чекиран багаж + 5 кг ръчен. Само денка ми, обаче с най-необходимото вътре беше 29 кг, а багажа на Петьо 27 кг. Веднага извикаха шефа на чекирането, защото имаме свръх багаж и трябва да плащаме допълнително. Ние обаче, предвидливо, чрез една позната на Петьо се бяхме снабдили с писмо, че сме редовни клиенти на Гълф еър и имаме право на по 30 кг чекиран багаж на човек... Разбра се, че няма да ни вземат още пари и шефката се хвана за моята раница, че била голяма. Аз и викам, че е малка, а тя - "Не, голяма е". Сложихме я на кантара и се оказа че раницата тежи 7,2 кг... Пак съм в крачка... "Хайде този път ви пускам" - каза шефката - "Но мислете му следващият път!" О,кей. Минахме без доплащане. Влязохме в пред зала и към 5 без 10 с Еърбъс А320 излетяхме за Бахрейн. След 5 часа полет кацнахме успешно там.

Летището на Бахрейн е доста по-малко от това в Истанбул. Имахме, около час до другият полет. Застанахме в транзитна зала до прозорците. Аз стоях прав, а Петьо седна на перваза, като сложи куфарчето, с което пътуваше в краката си. След половин час всичко се се напълни и препълни с народ. Петьо отиде да провери таблото на кой изход сме. Някакъв нахален арабин облечен с техните бели чаршафи, горе долу на моята възраст ми посочи перваза, където седеше Петьо и ме попита може ли да седне. Казах му, че не, не може. Мястото е заето. Арабина избута с крак куфара на Петьо и седна на мястото му. На мен веднага ми завряха лайната и без повече обяснения го сритах няколко пъти, като освободих мястото. Арабинът се изправи, каза няколко думи на циганският си език, които явно не бяха извинения и взе да се репчи. Тъкмо вече тръгвах, за да му намачкам доста по-сериозно фасона и една мисъл мина, като светкавица през главата ми.- "Тук е Арабия и навсякъде, около мен е пълно с араби, а аз съм тръгнал да раздавам правосъдие!" Теглих му една майна, въздържах се от повече физически действия и бих отбой. Петьо се върна. Взехме си багажа и отидохме да се редим на опашка за качване в самолета.

Чак тук си дадох сметка, че тоя нахален арабин и моят "кротък и благ" характер, щяха да ме вкарат в много сериозни неприятности, ако се беше появила полицията. Не се знае, до какво щеше да доведе изясняването на случая, защото всички свидетели наоколо бяха мургави, но даже и всичко да се решеше в моя полза, то самолета много отдавна щеше да е излетял без мен...

Опашката този път беше доста дълга. Сега щяхме да летим с Еърбъс А340, който е два пъти по-голям от предишният. След 10 мин стигнахме до контролата и арабинът, който ни пропускаше драсна нещо на бордната ми карта. Гледам, задраскал мястото, което ми бяха дали А38 и написал F11. "Айде пак ще има разправии"- помислих си. Влизам в самолета и мястото F11, се оказа в салона с по-висока класа. Петьо също беше там. Този пък арабин, взел, че нещо ни харесал и ни изпрати в бизнес класата... Е, благодарих му наум... Тук креслата бяха доста по-големи от другите и с копчета можеха да се докарат почти до легло, освен това всеки си имаше телевизор, стерео уредба, отдеала, бутилка с вода и други екстри. Тук бяхме по 6 реда седалки, докато в другите салони бяха по 9 реда.

Една от стюардесите чула как си говорим, обади ни се, и се оказа че тя, и командирът на самолета са от България, и работят в Гълф Еър. Направихме малко мохабет с командира на самолета по средата на полета, а "нашата" стюардеса, която пък се оказа, че е от Пловдив се въртеше, около нас. След близо 6 часа луксозен полет изскочихме пред Катманду. Там ни посрещнаха плътни облаци и дъжд. Мусонът още не си беше отишъл.

Летището на Катманду е малко и прихлупено. Климатици няма. Веднага ни подпря една влажна жега и започнахме да се потим. Непалските визи се издават тук на летището след попълването на едни формуляри. В самолета ни бяха дали едни малки бели листчета с разни данни, които попълнихме. Аз си спомних, че когато предишният път през 2005-та бях в Непал за Анапурна, тогава, май че листчетата бяха доста по-големи и друг модел... "Сигурно са ги сменили"- рекох си. Наредихме се на опашка. Стигнахме до гишето и веднага ни върнаха, за да попълним от големите бели листчета... Върнахме се и ги попълнихме. Пак се наредихме на опашка. Стигнахме друго гише. Там ни взеха по 40 долара за 30 дневна виза и ни дадоха едни жълти листчета, но визи не. Посочиха ни друго гише и друга опашка... Вече мина един час и половина, от както кацнахме, а още нямахме визи и не бяхме прибрали другият чекиран багаж - денковете. От вън трябваше да ни чакат хората от трекинг агенцията, с която се бяхме договорили. Най-накрая, вече имахме визи и отидохме да си вземем багажа. И там беше абсолютна лудница, както навсякъде в тоя откачен град. Разни муртапи и мангали търчаха насам-натам с колички, и разнасяха багажи. Намерихме нашият. Помислих си, че сигурно тука е най-лесното и удобно място на света, за да ти откраднат багажа... Оказа се, че на входа стои един полицай и те пита - "Това ли е твоят багаж?" И когато му отговориш утвърдително те пуска да излезеш от летището. Значи охрана имаше. Добре че не ни бяха задигнали багажа, докато се мотаехме с визите. Излязохме от летището и веднага ни нападна тълпа от носачи и таксиджии. Но ние намерихме човека с табелата на нашата агенция, представихме се, после докараха една кола и потеглихме към града. Дъждът продължаваше да вали.

Движението тука е ляво, както в Англия, улиците са много тесни, криви и мръсни, а лудницата пълна. Обикновено се кара, като на състезание от Формула 1 с много често използване на клаксона. Тук можеш да караш без мигачи, без огледала, даже и без врати на колата, но без клаксон не. Първият път, през 1997 година, когато пристигнах в Катманду бая се бях шашнал. Тогава си спомням, че видях само един пътен знак, в този близо 3-милионен град, пред кралският дворец, като знакът за по-сигурно беше дублиран с полицай. Когато стигнахме тогава хотела си спомням, че възкликнах: -"Егати и карането! Тоя, не само, че не катастрофира, ами даже и колата не можа да одраска?!?"... -"Тука така карат"- каза ми тогава Тончо Тончев. Вече не се шашкам толкова. Сега вече, тук там из този град има и пътни знаци, които естествено, абсолютно никой не спазва. И даже, тук там по големите кръстовища има и полицаи, които от време на време, когато им е кеф, се опитват и да регулират движението в този напълно откачен град.

Настаниха ни в хотел Мананг в квартала Тамел, който е един от централните квартали на Катманду и повечето чужденци отсядат в него. Хотелът ни беше три звезден с голяма стая, баня, тоалетна, телевизор и хладилник. Цената беше 10 $ на легло, или 20 $ за стаята. Нямаше топла вода, та се къпахме със студена, а също и токът гаснеше много често, но това тук са дребни проблеми. Излязохме да се разходим, като явно бяхме някъде към края на Тамела, защото улиците ми бяха непознати, въпреки, че аз бях идвал два пъти тук преди. Улиците, както споменах по-горе бяха тесни и криви с магазин до магазин от двете страни. Няма никакви характерни ориентири, така, че много бързо се омотаваш и объркваш. Ядохме в една закусвалня с гръмкото име китайски ресторант. Храната беше хубава и евтина. Пийнахме и по една бира Еверест, и тръгнахме към хотела да спим. Бяхме на около 400 м. от хотела, но докато стигнем до него успяхме да се загубим само два пъти. През нощта пак валя.

25.09. четвъртък

Сутринта след закуска се срещнахме с шефа на агенцията "Монте Роза", Ганеш и неговият представител Бишну, за да до уточним нещата по трекинга и изкачванията. За последно се опитаха да изкрънкат повече пари, от колкото се бяхме разбрали, защото доларът паднал, а пък еврото поскъпнало, но понеже при предишният ни пазарлък по интернет сумата беше фиксирана в долари, ние се запънахме и нещата останаха без промяна. За обратен полет от Лукла агенцията беше фиксирала дата 14 октомври, но това беше без никакви резервни дни по трека и изкачването. Ние си заминавахме от Катманду за България на 23-ти октомври. Девет дни нямаше какво да правим в този град и веднага започнахме пазарлъци, за да имаме дни в резерва и да стоим повече в планината, а не в града. Разбрахме се в крайна сметка, че на 18 октомври ще летим от Лукла към Катманду. Запознахме се с клайминг - гида (водачът) на нашата малка експедиция. Шерп на име Дауа. Дребно симпатично момче, което е минавало по този маршрут и го познава. Щяхме да имаме и няколко носача (пак шерпи), които щяха да носят по 30 кг багаж на гърба си, а ние щяхме да вървим с 7-10 кг раници. Такава е схемата тук за по-големи трекинги и изкачвания. Сменихме по някой долар при курс 1$ = 70 рупии. Купихме още някои дреболии за експедицията от магазините в Катманду, стегнахме денковете и раниците, и утре рано сутринта в 6 часа щяхме да летим за Лукла.

26.09. петък 1-ви ден.

От тук нататък ще броя само дните на трека и изкачванията, затова съм записал 1-ви ден.

Събудиха ни в 4,40 сутринта. Багажът ни беше готов от вечерта и към 5,10 тръгнахме за летището. Дауа и Бишну донесоха още денкове с храна и екипировка. Доведоха и едно друга момче, непалец, готвач с име Полиндра. Нещата се движеха добре. Летището за вътрешни линии още беше затворено, когато пристигнахме, но естествено вече имаше опашка. Ние бяхме с 5 денка 3 чувала и 4 раници. Успяхме да влезем, когато отвориха и разбира се след известно бутане качихме багажа на скенерите. След това следваше чекиране на кантарите. Тук се мери всичко и се плаща. Няма допустим чекиран багаж.

На летището цареше трескава суетня. Забелязал съм, че там, където се съберат много от малките мургави хора винаги настава трескава суетня. И след известно време на редене по опашки, бутане и търчане насам натам с разни хартийки, на края работата се свършва, и то добре. Към 7 часа излетяхме с един стар витлов самолет Дорниер 220 на Сита Еър към Лукла. Малко преди да излетим облаците се разкъсаха и някъде над тях заблестяха мраморно белите върхове над Лантанг Лирунг. Малко по-надясно и други снежни шила пробиваха нагоре, и се вдигаха много над облаците. На там бяхме тръгнали!

Към 8 часа бяхме вече в Лукла. Пистата там е толкова къса и под наклон, че самолета ни кацна сигурно за 10 секунди. Малко преди да кацнем в дъното на пейзажа, като мираж, някъде много високо в небесата се показа за кратко и Еверест...

Тълпа от носачи беше обградила плътно летището. От време на време, даже избухваха кратки кавги, породени естествено от бизнес интереси. Дауа шерпа подбра трима свои сънародници. С нас беше и Полиндра. Преди да разпределят багажите им в лоджето "Щастливият плъх" на носачите им раздадоха височинни обувки, якета, катерачни панталони и шапки. Обувките те ги мереха на бос крак, понеже всички ходеха на 2850 м. с чехли. В 9 часа тръгнахме от Лукла нагоре. Пътеката бе доста стръмна и тясна. Около нея малките хора (шерпите) сечеха здраво джунглата с брадви и бая бяха оголили местността. Дървета имаше рядко, само тук-там на 50 м. едно от друго. Дауа каза че преди 5-6 години тука е била плътна джунгла. А сега всички, които слизаха към Лукла носеха кошове с дърва. Качих и аз един кош с дърва на гърба си с ремъка за челото, както го носят шерпите и Петьо ме снима като шерпа-носач. Кошът тежеше над 30 кг. Наистина сериозни багажи носят малките мургави хора!

След три часа изкачване стигнахме Чутанга на 3200 м. нмв. Тук щяхме да спим. Лоджето бе малко и мизерно, за това ни разпънаха палатката. За малко разкъса облаците и успяхме да снимаме Лукла и върховете над нея. Внушително изглеждат, а са само петхилядници. Днес сме минали по-малко от 5 км, като разстояние, а пък вървяхме 3 часа. С тази Планина не можеш да се майтапиш. По света има много планини, но само една е Планината с главно П - Хималаите. Утре ни чака изкачване с над 1 км денивелация до превала Затра-ва-ла, който и в момента виси точно над главите ни, и сигурно ще ни се разкаже играта, но за това ще му мислим утре.

27.09. събота 2-ри ден.

Вечерта му ударихме една веселба на свещи по край непалската кухня, която съм снимал. Аз купих 200 гр непалско уиски и с Петьо го изпихме с кеф. Поканихме и Дауа и носачите да пийнат, но те категорично отказаха да пият алкохол. Странни малки мургави хора. Носят по над 30 кг багаж с ремък през главата си, като същевременно са облечени в пухени якета, и почти не се потят. Аз вървя със 7-10 кг раница само по една тениска и се потя нормално. Явно техният метаболизъм е по-друг.

Сутринта станахме към 5,30. Слънцето вече беше огряло челата на петхилядниците над Лукла и направих хубави снимки. В 7,30 тръгнахме нагоре.

Пътеката веднага взе да се вие на къси S-ки и започнахме да набираме височина. Превалът беше почти над главите ни. Знаменцата, с които беше окичен се вееха някъде в космоса над нас. След два часа катерене, почти право на горе ми замириса на пушек и изскочихме пред две-три лоджета, и тии шопове в една гънка на склона. Оказа се Каракандингма на 4130 м. нмв. Пихме по един чай и пак право нагоре. Пак S-ки и знаменцата на превала над главите ни. Много сериозно беше! В 11,30 бяхме на превала Затра-ва-ла на 4500 м. нмв. За 4 часа направихме 1300 м. денивелация и много, ама много се озорихме. Започнахме и да се задъхваме, защото кислородът е по-малко на тази височина. Превалът Затра-ва-ла е дълъг, около 6-7 метра и е широк по-малко от два метра. Той е част от огромен скален ръб, като не е в най-ниската част на ръба, но слава богу, че не е и в най-високата. От другата страна на превала е същата дупка, като тази, която изкачихме. Не започнахме да се спускаме в нея, а да сечем зад скалите в ляво. Спускането, обаче много бързо приключи и започна леко изкачване, пак диагонално в ляво зад скалните ръбове. Оказа се, че има още един превал Чатра-ла, който е по-висок от Затра-ва-ла и имаме поне още един час бухане до него, и то с изкачване.

Започнах лека полека да омеквам. Виждах знамената, които се вееха на другият превал, пред и малко над мен, и не можех да ги стигна. Накрая го качих този Чатра-ла на 4700 м нмв и така денивелацията ми за този ден стана 1500 м. От тук нататък, поне засега, беше само слизане. Ако трябваше да качвам този ден още 100-200 м нагоре и направо щях да угасна, като фас в локва. Просто, вече не ми бяха останали никакви сили за изкачване.

След един час слизане бяхме вече в Чатра-па, или Тули-Карка по моята по-стара карта на 4200 м нмв. Тук щяхме да спим. Има 6-7 лоджета и тии шопове, а също и големи подравнени площи за палатки, където разпънаха, и нашата. Пийнах му една бира Еверест, която тука струва 500 рупии, или малко над 7 долара. Мноооого ми се услади на 4200 м нмв. С биричката прокарах една порция пържен ориз със зеленчуци и голяма чиния с пържени картофи. Храната вече не съм я плащал. Тя си влиза в таксата, която платихме за експедицията, както и двата лимонови чая, които изгълтах преди вечеря. Утре ще има голям табан, но почти по хоризонтала и после слизане до 3700 м. Ще слезем и после един ден пак ще се качим, и то много над 4700 м, но когато му дойде времето, тогава ще му мислим.

28.09. неделя 3-ти ден.

Събудих се към 5,30. През нощта валя много. Палатката ни е двойна Норд фейс за базови лагери и не пропусна нито капка. Сутринта беше мъгливо и мрачно. Усетих че главата ме носи, все едно, че съм пил 4-5 коняка. На всяко навеждане и изправяне дишах дълбоко по няколко пъти за да се освестя. Лоша работа. Явно височината и вчерашните свръх усилия си казваха думата. Пих малко витамини и Аспирин, но усещах, че ако трябва да катеря, както вчера, направо бях отписан. Ядох малко локум и ядки. Поръчах си гореща супа, изпих един лимонов чай и започнах да се освестявам. Добре че днес нямаше големи изкачвания.

Тръгнахме към 8 часа. Пътеката върви, почти по хоризонтал, но тук там с леки изкачвания. След един час излязохме на превал висок около 4450 м. После след известни изкачвания и спускания стигнахме втори превал, почти на същата височина. И от там, като започна едно спускане, ама право надолу. Направо си потрошихме коляните капачета. За един час от 4400 слязохме на 3700 м пак в джунглата. Ужас. Аз се шегувах с Дауа и му виках: -"Какво става? Ние слязохме пак в Чутанга и Лукла?" Ужасна планина! Не ти дава възможност дори за секунда да се отпуснеш... Стигнахме някакви лоджета. Пихме по един чай и продължихме в джунглата. Мъглата беше навсякъде. Имаше изкачвания и спускания по кални пътеки с големи камъни и тук там каменни стълби зидани от шерпите. И към Анапурна водеха такива пътеки с каменни стълби. Гадното там беше, че имаше много пиявици, които се катереха по теб и трябваше да си отваряш очите на четири и да ги чистиш. Тука поне пиявици нямаше.

Разсеях се само за миг, мислейки си, кога отново ще видим Еверест и един камък се откърти под крака ми, а аз полетях надолу по склона. Добре, че инстинктите ми на скален катерач от близкото минало заработиха, и докато се свличах край пътеката се завъртях с лице към склона, хванах се за една скала, и се задържах. Ако не бях направил това щях да се влача надолу по задник, поне още 6-7 метра. Разминах се с две синки, колкото кокоше яйце на лявото бедро и на задника, и една по-малка синка на лакътя на лявата ръка. Страшна планина! Отпуснеш ли се, веднага си плащаш! Аз изпитвам възторг и страхопочитание към тази планина. Трекинга тук няма нищо общо с разходките по тревата в Рила и Пирин, от хижа до хижа. Ако някой си мисли, че понеже е много добър, силен и бърз в Рила, и Пирин, когато дойде тук в Хималаите ще действа, и ще се чувства по същият начин, то ще остане много неприятно изненадан. Тази планина е страшна и опасна! Това е Планината! Който си позволи да се отпусне тук, да се разсее, или да подцени тази Планина, ще плати много скъпо за това. Всичките опасности, които ги има по нашите планини тук са в пъти повече и по-опасни!

Слязохме на 3400 м в джунглата. На едно място наречено Ташинг Дингма имаше лодже над една рекичка и там спряхме да обядваме. Поръчахме си пържени картофи, плюс супа от нудли за Петьо. Шерпанката разпали каменната печка, помещението се изпълни с дим и започна да готви. Не знам защо, но шерпите нямат комини на печките. Знаят какво е комин и за какво служи, но правят само печка в единият ъгъл на помещението, а димът върви нагоре по край тенджерите и тиганите, с които готвят, стели се на талази из помещението и излиза през покрива, и вратите. Всички помещения, в които се готви и яде, са здраво окадени и тъмни, защото пък, и ток няма, така че "веселбата" е пълна. Приготвиха, каквото бяхме поръчали. Седнахме да ядем, а от вън пак заваля. Носачите увиха с найлони багажите. Ние също извадихме, там каквото имахме за дъжд и пак поехме из джунглата. Нагоре 20-30-50 метра, после надолу. После пак нагоре и пак надолу, до като стигнахме реката Хунку, която идва от ледниците на Ама Даблам, Хунку и Мера. Продължихме по левият бряг на реката с леко изкачване към Коте.

В 14,40 стигнахме Коте на 3690 м нмв. Тук се събират две реки и има интересни водопади. Построени са 7-8 лоджета, бани и места за палатки. Лоджетата бяха нови и хубави. И ние се уредихме с една стая 3х3 м с три легла, врата, която не се затваря, прозорец 50х50 см без стъкла, но с капаци, всичко това направено от нови полурендосани дъски. За нас това обаче си беше направо супер лукс. Избрахме си спагети с доматен сос и сирене от менюто за вечеря. Забравих да спомена, че всички лоджета, по край които минаваме имат меню, като ресторант в Катманду. Друг е въпросът, обаче, колко от написаното там го има. И тук се оказа че сирене от як няма, та ги хапнахме спагетите само с доматен сок. Добавихме, обаче и малко мръвчица от нашите запаси, към 150 грама кайзер пастърма и всичко беше о,кей. Уредиха ни и с лампа. 6 диода и един малък акумулатор, който зареждат през деня със слънчев колектор. Абе направо цивилизация. Можеш да си видиш, къде ти е леглото, и къде ти е спалният чувал. Изпихме и две шишенца с непалско уиски Монт Еверест, и тази вечер няма по-щастливи от нас. Утре ще вървим все по левият бряг на реката нагоре до към 4300 м. Дано да не вали, защото тук, от както сме дошли все вали.

29.09. понеделник 4-ти ден.

Спахме като къпани. Станах към 6 часа. Стегнахме багажа. Изпих някакви витамини и чайове, изядох една палачинка с мед и тръгнахме нагоре по реката. Времето беше мъгливо и мрачно. Малко след тръгването ни пак заваля. Чувствах се в страхотна форма. Бавно набирахме височина, заедно с трима англичани, един японец, един италианец и естествено носачите на всички тези бели хора. След два часа стигнахме до две три лоджета на 4000 м нмв - Лунгсамба. Пихме чай и направихме малко мохабет. Пак заваля здраво. Беше спряло за 20-тина минути. Дауа каза, че гледката тука е много впечатляваща, защото цялата долина е оградена от пет и шестхилядници, но поради мъглата и дъждът ние нищо не можехме да видим.

Продължихме да се изкачваме нагоре по левият бряг на Инуку-кола. Вървяхме вече четири часа. Започвах да омеквам. Темпото ми спадаше. Започвах да се задъхвам и от най-малките денивелации, а сърцето ми думкаше бързо някъде под брадата. В един момент направо спрях. Нямах никакви сили. В такива моменти съм направо отчаян и из главата ми се въртят мисли от рода на - "Как изобщо дядо Владо можа да си въобразиш, че ще идеш в Хималаите и ще ги преминеш хей така, както минаваш през Рила и Пирин? Мястото ти изобщо не е тук, в тази Планина! Ти не можеш на 4000 м да се качиш, а си тръгнал да се качваш над 6000 м! Няма ли да ти уври тъпата глава?"... Такива едни много "весели и въодушевяващи" мисли. Извадих си шишето с водата и изпих близо половината. Във водата съм разтворил витамини, защото тук тя е почти дестилирана и без добавки не върши работа. Изядох и половин шоколад, и след 5 минути очите ми се отвориха. Тръгнах пак нагоре. Дойде ми силица.

Всеки ден е така. Тръгваме, като тигри сутрин на горе. След 4-5 часа започваме да омекваме и главите ни се напълват с "весели" мисли. После се добираме до поредното място за спане и лека-полека се възстановяваме. И днес е така. След 5 часа и половина стигнахме Тананг на 4350 м нмв. Тук ще спим в лодже, в голяма стая, защото всичко е мокро. Продължава да вали.

30.09. вторник 5-ти ден.

Тази нощ не можах да спя. Не ми достигаше въздух, а сърцето ми блъскаше глухо под брадата. Имал съм и преди подобни усещания, но по-нависоко. На 5500 до към 6000 м. А тук е едва 4350 м. Явно остарявам. Успях да заспя едва сутринта към 4 часа. Станах към 7 и главата ме носеше. Днес обаче няма да вървим. Ще почиваме. Аклиматизационен ден. Четири дни вече вървим и този е петият. И дъждът спря. Днес времето е идеално. Слънчево и ясно. Около нас са шестхилядници и гледката е великолепна.

От ляво точно над главите ни над Тананг са склоновете на Кусум Кангури 6369 м, а от дясно е 6255 м, безименен връх от масива на Мера. Използвах днешният ден за да изпера, каквото бях носил и изцапал и наредихме бельо по камъните наоколо. Петьо тръгна да се разхожда. Каза, че щял да върви по маршрута ни за утре. Аз отказах. Не виждам смисъл в това.

В деня за аклиматизация и почивка, пак да товаря организма, като катеря нагоре. Денят за аклиматизация е точно за това организмът ти да може да се пригоди към височината, липсата на кислород и по-ниското парациално налягане. Защото този процес е по-бавен от скоростта, с която ние се изкачваме нагоре, и за това трябва да дадем възможност на организма "да ни догони" с промените. В противен случаи, липсата на почивка и аклиматизация могат да ти изиграят много лоша шега, точно, когато не очакваш.

От почивките, времето (атмосферните условия) и аклиматизацията зависи, дали ще качиш даден връх на голяма надморска височина, или не. Времето не можеш да го планираш точно, а само приблизително, но аклиматизацията и почивките трябва да си планираш абсолютно точно. Екипировката също е от голямо значение. С туристическа екипировка можеш да се движиш само до зоната на вечният сняг. В Алпите това е, около 4000 м нмв, а в Хималаите до 5200, или 5500 м нмв. От тази зона нагоре вече не можеш да вървиш с туристическа екипировка. Изискват се вече по-тежък тип якета, панталони, ръкавици, шапки. Изискват се пикели, или айсбали, котки и евентуално друга катерачна екипировка. Двойни височини обувки, или тройни за осем хилядници. Глетчерни очила. Кремове и мазила за предпазване от студ и слънце с много по-висок фактор на защита от тези, които се използват на Слънчев бряг примерно. Височинни палатки, които са двойни и подсилени, и нямат нищо общо с тези, с които се ходи по язовирите за риба. Пухени спални чували за спане до -40, -50 градуса, храна, гориво и т.н. Това са килограми багаж, и всичко се приготвя, и планира предварително. Не можеш да натъпкаш всичко това в личната си раница, да тръгнеш, а след няколко дни ходене, пътьом да качиш някой шест, или седемхилядник и доволен да си ходиш. Не става така. Всичко се планира и подготвя предварително. Като, колкото по-висок е върхът, който ще качваш, толкова всичко е по-опасно и предварителните прогнози, и предвиждания са по-неточни, и несигурни, но за сметка на това, пък цената е по-висока. За това има и толкова неуспешни експедиции.

01.10 сряда 6-ти ден.

Тръгнахме в 8 часа от Тананг и в 12 часа бяхме в Каре на 5000 м нмв. За четири часа изкачихме 650 м денивелация. Нещо съм омекнал и не се чувствам в много добра форма, но вървя, катеря. Каре е доста гадно място. Лоджетата са от най-примитивен тип, със суха каменна зидария и найлони за покрив, но това е основата за изкачването на Мера. Даже на някои карти Каре го дават, като базов лагер за Мера. Има обаче и друг базов лагер над превала Мера-ла, на по-високо.

Един час след пристигането ни ядох някаква супа и после изведнъж ми стана много студено, и стомахът ми зверски се разстрои. Пих веднага едно хапче за разстройството, но трябваше и да се стопля. Само че нямаше къде. Сложиха ни да спим в някаква много проветрива плевня с гръмкото име хотел, с найлони на покрива и прозорците, и завеса на вратата. Мушнах се в спалният чувал и ми трябваха поне два часа, за да спре да ми се преобръща стомахът, и да се стопля.

После станах и започнахме да разпределяме багажът. Една част от него заминава за базовият и щурмовият лагер с нас за изкачването, а другата по-туристическа част заминава към долината Хунку, където ще слезем след изкачването. Времето беше добро. Няколко пъти прехвърча сняг и духаше леден вятър, но това е нормално за тази височина. Тази нощ, след като си капвах няколко пъти капки в носа, защото ми се запушваше и започнах лекичко да кашлям, изведнъж ми просветна, че аз съм болен. И то болен не толкова от височината, а от най-обикновен вирус, който явно съм носил със себе си от България, и сега при тези екстремни условия, при леко отслабване на имунната ми система, и настинка, вирусът ме атакува. Сега си обясних, защо носът ми е запушен през нощта, и защо сутрин ме носи главата, и защо от два три дни на изкачванията се чувствам мек, като варени макарони. Страшно ме хвана яд. Аз отдавах тези признаци на височината и на факта, че не съм в първа младост, макар че никога до сега под 5500 м не съм имал проблеми. За това така се ядосах на себе си, че късно се усетих. Щях да си проваля изкачването!

02.10. четвъртък 7-ми ден.

Започнах да пия антибиотика Зинат плюс Фервекс. Днес решихме да ни е аклиматизационен ден, пак заради мен. Ако се бях усетил, какво става преди 2-3 дни и тогава бях започнал да пия лекарства, сега всичко щеше да е о,кей. А ако не бях се усетил и тази нощ, какво става, сигурно днес щях да се кача с големи усилия до базовият лагер и там, и да си остана, без да кача върха. Заради някакъв скапан вирус, щях да си проваля експедицията. Ще видим, за сега имам шансове. Лошото е, че започнах да кашлям, и май ще улесня по този начин височинната болест, която може да ме тресне над 6000 м, но това е положението. Не мога да избегна този риск.

Днес ще се разхождам, около Каре, без да си давам много зор, ще пия хапчета, ще посъбера малко силици и утре тръгваме към превала Мера-ла. Разходих се до една съседна долина на Каре, където се събират два ледника и тръгва реката Инуку от едно езеро. Тази долина е заобиколена от поне 10 снежно-ледени върха високи от 5800 до 6200 м, които са отбелязани на картата, само, като коти. Нямат имена, защото са много малки и ниски за мащабите, и височините в Хималаите. Снимах няколко пъти странично и Мера пик. С вариото го дръпнах по-близо и мисля, че имаше група, която качваше върха към 9 часа сутринта.

03.10. петък 8-ми ден.

В 8 часа сутринта тръгнахме нагоре от Каре. В другата експедиция от 3-ма англичани и един американец, се оказа, че има двама доктори. Петьо ги пита за моите проблеми и те казали, че нещата ще се влошат от височината, и най-добре да слизам надолу!?! Абсурд! Аз не съм дошъл тук, за да слизам! Никой и нищо не може да ме спре, или върне от тука надолу! И тръгнах нагоре!

В 11 часа бяхме вече на превала Мера-ла 5415 м нмв. Малко по-ниско започна снегът и сложихме височинните дрехи и обувки. Решихме да продължим нагоре към щурмовият лагер без да правим тука базов. Времето беше добро за изкачване. Мъгливо и мрачно, но без да вали. Пъртината беше ясно очертана от тези преди нас, а склонът беше огромен с постоянен наклон от 30-40 градуса. От време на време се показваше и слънцето, и тогава скоростта ни на изкачване рязко спадаше. На такава височина слънцето е зверско и няма нищо общо с приятните припеци по нашите планини. Тук се мажеш със защитен фактор 50, слагаш глетчерни очила, като на заварчик и пак те топи слънцето, като пръжка в тиган, а главата ти кънти, като ритната празна цинкова кофа.

Към 14,30 пристигнах в щурмовият лагер на 5800 м нмв. Или за 6 часа и половина сме изкачили 800 м денивелация. Малко над 100 м за час. Добра скорост за тази височина. Нагласихме палатките. Примуса заработи на керосин. О,кей. Щом има вода ще оцелеем. Наливаме се с чайове и супи, лежим в спалните чували и стягаме раниците за щурма. Утре рано, към 3 часа през нощта ще тръгваме към върхът.

04.10. събота 9-ти ден.

На деветият ден от тръгването ни от Лукла дойде времето за атаката към върхът. В два и половина през нощта се размърдахме в палатките на 5800 м нмв, пихме по един чай, сложихме котките, запалихме челниците и тръгнахме нагоре. Англичаните с двамата доктори, които искаха да ме свалят също тръгнаха нагоре. Тръгнаха и двама германци, момче и момиче, които два пъти бяха качвали един пет хилядник Гокио, без да видят Еверест, поради лошо време и сега бяха дошли на Мера.

Има нещо космическо, нереално и извънземно, посред нощ да тръгваш към върха. Снегът под котките скърца. Челникът осветява 1 м2 площ, за да видиш къде да стъпиш. Студено е, а ти вървиш все нагоре, там някъде към звездите в космоса, където е върхът...

Духаше слаб леден вятър. Някъде в ляво от нас, в далечината, мощни светкавици осветяваха хоризонта. Идваше фронт. В един момент започна да ми става много студено. Облякох всички якета, които носех плюс едно пухено елече. Сложих си всички ленти и шапки, но студът беше безмилостен. Загубих чувствителност на пръстите на ръцете и на краката си, въпреки двойните височинни обувки, специалните чорапи, и ръкавици, които носех. Носът, ченето и бузите вече също не си ги чувствах, въпреки, че ги бях намазал със специален крем против измръзване. Ушите ми бяха под шапка и лента, но ме боляха здраво. По едно време ме заболяха от студа и бедрата, а стомахът ми беше станал целият на буца лед. Усетих, че и кръвта ми започва да се вледенява, въпреки усилията от движението нагоре. От време на време кашлях силно и много лошо. Бях някъде над 6200 м.

През главата ми започнаха да минават мисли за отказване и слизане надолу. Аз просто замръзвах! Някъде към Еверест слънцето вече осветяваше върховете, но там бяха осемхилядници... Единствено волята само ме движеше нагоре. Мозъкът ми мудно обмисляше ситуацията, в която се намирах, а аз се тътрех бавно по склона към върха и не можех да взема решение, какво да направя...

Изведнъж снегът стана златист. Слънцето огря Мера пик. Приключих с колебанията. Решението беше - нагоре! Погледнах си часовника. Беше 5 часа и 53 минути. Оцелях и този път! След 10-тина минути усетих, че пръстите на ръцете и на краката ме заболяха, и започнаха да ме боцкат иглички. Добър знак. Започнах да усещам бузите си, носът, и челото. Изключих челника и продължих бавно да се изкачвам нагоре. По едно време свалих едната двойна ръкавица. Пръстите ми бяха посинели, а ноктите ми изглеждаха така, като че бяха намазани с лилав лак. Отървах се леко. Някъде на границата между първа и втора степен измръзване.

Вървях последен по пътеката към върха. Най-отпред бяха германците, момчето и момичето. Те тренираха за осемхилядник и бяха в много добра форма. След тях в свръзка вървяха англичаните. После пак в свръзка бяха Петьо и Дауа, и най-отзад на 100-тина метра самостоятелно вървях аз. През 10-15 крачки спирах да почивам и тогава зверска суха кашлица измъчваше дробовете ми. Толкова силно кашлях, че имах чувството, че някое ребро ще изхвърчи от устата ми. От както бяхме тръгнали през нощта, вървяхме само нагоре. Даже равно нямаше, та камо ли надолу. Един такъв постоянен наклон, от около 30-40 градуса. Заобикаляхме чат пат по някоя пукнатина в леда и пак нагоре.

Малко след 7 часа видях върхът. Те в същност са три върха на 300-400 м един от друг, като средният е най-малък, като пъпка, но най-висок. Към него вървяхме. Видях, че германците вече опъваха въже към него и го катереха. Самата пъпка не беше висока, само 80-90 метра, но бе доста стръмна, с почти 60-70 градуса наклон. Там опъваха парапет за осигуровка. Петьо и Дауа чакаха ред. Англичаните бяха на 100 метра от основата на пъпката и вече оставяха излишният багаж. Пристигнах и аз кашляйки. Дауа се върна да ми помогне, но аз вече бях стигнал мястото, където оставяха багажа. Оставих якетата, шишето, термоса, седалката, карабинерите, щеките и ръкавиците. Мислех да оставя и пикела, но Дауа го взе. Аз взех знамето, фотоапарата, шапката и глетчерните очила, защото слънцето вече започна здраво да напича. Стигнахме въжето. Дауа видя, че не съм във върхова форма и ми взе раницата. Германците бяха слезли от върха, а англичаните вече слизаха. Петьо още беше горе. Изчаках англичаните да се махнат от въжето, защото те боравеха доста тромаво и смотано с екипировката, и хванах въжето в ръце. Дауа ме попита няма ли да ползвам жумар за изкачването. Казах му, че ще се справя и без жумар. Не напразно съм бил толкова години скален катерач. Извиках на един от гидовете на върха да държи осигуровка и след 10-15 минути вече бях на върха. Петьо ми направи две снимки точно на излизането. После така се разкашлях от усилието на последното изкачване, че едвам успях да благодаря на гидовете, които ме поздравяваха с изкачването ми на Мера пик. Бях на 6476 м нмв! Без 24 метра 6500.

Върхът представляваше малка площадка, горе долу с размери 3 х 10 метра, с лек страничен наклон. Навсякъде всичко бе в сняг. В единият край някакви руснаци бяха забили малко руско знаме и го бяха зарязали там. Извадих и аз нашето знаме. Това същото знаме, което се е качвало до тук вече на 5 върха в експедиции, в които и аз съм участвал. От тях един осемхилядник, два седемхилядника, няколко шестхилядници и други, а сега го качихме и на Мера пик. Аз не съм се качвал на осемхилядник, но знамето, това същото, се е качвало. Било е на върха на Даулагири. И аз нямах абсолютно никакво намерение да го зарежа на този връх, както руснаците бяха зарязали тяхното. Подредихме се Дауа, аз и Петьо, и един от другите шерпи-гидове ни снима на фона на Еверест. Снимаха ме и сам със знамето, а до главата ми в далечината Еверест...

Чак сега се сетих да си погледна часовника. Беше 8 часа и 50 минути. Значи, около 8,30 часа съм се качил на върха. Така се бях развълнувал, че бях забравил да фиксирам точният час, в който се качих на върха! Направих още няколко снимки, после пуснах камерата на фотоапарата и направих кръгова панорама от Мера. После споменах, на кого посвещавам това изкачване. На жена ми, на двамата ми сина, на снаха ми, на обичната ми внучка Юлианка и на туристическа група "Стършел" от Пазарджик, с която преди повече от 30 години съм тръгнал по планините. Помотахме се още няколко минути по върха. От долу долините започваха вече да се изпълват с плътни облаци. Време беше да слизаме.

Спуснахме се по въжето. Прибрахме оставеният багаж на пътеката и тръгнахме надолу. Сега пък слънцето взе да ни мори, след като едвам не замръзнах нощеска. Съблякохме почти всички дрехи по нас и се тътрехме бавно в ужасната жега надолу. Няколко пъти ми ставаше лошо и спирах да пия вода. След 2 часа и половина спускане, към 11,30 часа се добрахме до щурмовият лагер. Отказах всякакво ядене, изпих само едно канче с вода и се мушнах в палатката, и спалният чувал. След още близо три часа се почувствах, почти добре и си дадох сметка, че оцелях, и този път, и върхът вече беше изкачен... Хубав връх. Не особено труден технически, но все пак близо 6500 м нмв.

Ако приемем, че в сместа, която дишаме кислородът е най-важната съставка и също условно да приемем, че в центъра на Пазарджик, примерно тази съставка е 100%, то на 6500 м нмв, или на Мера пик е само 44%, а на Еверест, е около 25%. Схващате ли за какво става въпрос? Това определено доста разстройва организма и функциите му. Кръвта става по-гъста и не може да достигне и да насити с кислород най-фините капиляри, а те са точно в кората на главният мозък. Поради това ти ставаш муден и неадекватен точно в момент, в който трябва да вземаш, важни, а понякога, и съдбоносни за живота си решения. При грешки това в някои случаи води до особено неприятни последици, или до смърт. От всички опасности в тази космическа Планина това е най-голямата опасност! Липсата на кислород!

05.10. неделя 10-ти ден.

Станах рано към 6 часа. Измъкнах се бързо от палатката и по една къса пътечка тръгнах към нашата импровизирана тоалетна. Веднага, обаче сърцето ми се раздумка и започнах да кашлям, да дишам тежко, и да пръхтя, като стар кон. Планината веднага ми напомни, че все още съм на 5800 м и тук не може да се бърза.

Към 7,30 след неизменното сутрешно чаепитие стегнах багажа си и тръгнах по пътеката обратно към превала Мера-ла. Заобиколих скалата, зад която се бяхме приютили за два дена, минах още малко по пътеката и тогава пак Го видях...

Него! Върхът! Този единственият! Най-високият! Който се издига, почти на 9 км височина!... Еверест!... На около 15 км по права линия от мен. Гледах върхът му, стената му, прочутият южен превал (също най-високият в света). Виждах в дясно от Него Лоце, после Лоце Шар, а още по надясно от мен, на около 10 км се издигаше и Макалу... Някъде в далечината се виждаше масивът на Канчензьонга да стърчи над облаците. Все имена на върхове, които съм чул за първи път, може би преди 30 години, когато за първи път съм сложил раница на гръб и съм тръгнал по планините. Сега бях тук, а те бяха, около мен, и аз ги гледах. А най-много гледах Него. Стоях много време без да се движа и Го гледах.

Има нещо магическо в този връх. Той едновременно страшно плаши и привлича. Той стои, мълчи и не мърда. Острият му връх се е забил почти в стратосферата, а надолу е направо огромен! Сигурно за това не го наричат пик Еверест, а Моунт Еверест, или Планината Еверест. Край мен минаваха носачи и алпинисти, а аз само стоях и гледах. Гледах Върхът! А в гърдите ми бушуваше направо ураган от чувства. Страх, възторг, удивление, недоверие, че всичко това е истина, че стоя тук и Го гледам, и пак възторг, и пак страхопочитание...

Аз не съм вярващ. Не вярвам в измислени от хората богове, но смятам планините за храмове. Ако планините са моите храмове, то това трябваше да е моят БОГ нали? И аз Го видях!... После тръгнах надолу към превала. Мислех си, че чувствата и емоциите, които изпитах само за този час от експедицията, до като гледах Еверест, ми бяха напълно достатъчни за да ме компенсират за мъките и усилията по цялата експедиция.

Слязохме на превала Мера-ла, но продължихме в дясно към долината Хунку, а не наляво към Каре, от където дойдохме. След 100-200 метра плътният до сега сняг отстъпи на камъните. Времето започна да се разваля. След няколко часа стигнахме едно място наречено Кангме Дингма на 4850 м нмв. Тук имаше две покрити кошари. На нас ни опънаха палатката, а носачите щяха да спят вътре върху сламата. Утре щяхме да продължим по долината Хунку.

След два часа по долината се появи някаква смесена експедиция за Мера пик. Утре, или в други ден най-вероятно щяха да атакуват Мера. 7-8 човека, американци, японци и други, с двама водачи, и поне 10 шерпи носачи. Опънаха им палатки, палатки за носачите, кухня, и даже палатка столова. Сериозно начинание, вероятно подплатено с доста средства. Само не знам, как ще се събере такова количество палатки на щурмовият лагер на Мера. Там има място за най-много 5 палатки, а тия идват с 10...Но малките хора, които ги водят сигурно ще се справят със ситуацията.

06.10 понеделник 11-ти ден.

Тази нощ спах много лошо. Студено ми беше. Имах чувството, че аз топля спалният чувал, а не той мен. Носът ми беше запушен. Непрекъснато му капвах капки и смучех хапчета, но докато заспя, той пак се запушваше. Към 1,30 през нощта шерпите от съседната експедиция, които преди това пееха и се веселиха с оризова ракия взеха да се обясняват на висок глас. Викаха поне един час, а тяхната палатка беше на 10 метра от нашата. И така нощта мина, носът ми беше запушен, аз недоспал и странно омекнал се напичах на слънце, и се тутах, около багажа. Обикновено се стягам първи, но този път всички мен чакаха. На края с триста зора подредих денка и раницата си, и тръгнахме.

Днес щяхме да вървим нагоре по долината Хунку, срещу течението на реката Хунку с неголеми изкачвания и спускания, на около 5000 м, с бавно набиране на малка височина. Само, че и вървенето нещо хич не ми спореше. Тътрех се, като пребит и често спирах. Продължавах да кашлям много лошо и чувствах странна слабост. Спирахме тук там на слънце. Спряхме на един завет за да снимаме едно езеро - Яйцето. Полегнах на тревата и викам на Дауа.

- Я ме оставете тука малко да си почина и да дремна, и после ще ви догоня.

- А бе ти чуваш ли се, какви ги приказваш?!? - Викат ми - Това са Хималаите! И продължихме заедно. Задуха вятър. Леден вятър, естествено на тази височина. Духаше в гърбът ни по дължина на долината. Е този вятър направо ми разказа играта. Леден вятър във врата ми, докато потен се тътрех по пътеката. Отне ми и последните частици енергия, а кашлицата ми стана направо страшна. Така кашлях, че коремът ме заболя и имах чувството, че част от дробовете ще ми изхвърчат от устата. Когато дойдеше някое 20-30 метрово изкачване, започвах да спирам на всяка крачка. Толкова зле не ми беше, даже когато изкачвах Мера пик. И все по-лошо ми ставаше...

Другите изглежда забелязаха, че никакъв ме няма и спряха до едни камъни. Опитах се да седна на един наклонен камък, но ми стана много лошо и просто се свлякох по него в основата му, и така си, и останах. Пуснах щеките. Те паднаха, а раницата се откачи от едното ми рамо, но остана на гърбът ми. Другите нещо ми говореха, нещо ме питаха и ми се обясняваха, но аз не ги чувах, защото бях абсолютно неконтактен. Само седях полулегнал до камъка и слънцето ме грееше. По едно време ми донесоха чаша чай, но аз нямах сили да пия и чаят си остана там на мъхът, където го оставиха...

"Май до тука бях"... - Промъкваха се някакви мудни мисли в мозъка ми. " Какво пък, това е хубаво място за умиране... Да умреш на 5000 м в долина в Хималаите не е най-лошата смърт... Отсреща се вижда един бял седемхилядник - Чамланг... Като паметник... Но пък, ако взема да пукна тука" - мислех си - "Сигурно ще създам ужасно много проблеми на всички останали"... Такива едни "весели" мисли се въртяха много бавно и мудно из главата ми. Не знам, колко време съм лежал, но слънцето ме нагря малко и някакви частици от енергия се завъртяха из тялото ми. Размърдах се. Оставих раницата да се свлече от гърбът ми и се преместих на 2-3 метра в страни до един друг камък, по на завет. Там легнах и оставих слънцето да ми грее гърбът. Пак ми донесоха чай и някаква супа, но нищо не ядох и не пих. Исках само слънцето да ме нагрее. След може би половин час слънцето лека, полека, започна да събужда живота в мен. Изпих един чай. Дадоха ми някакви хапчета за височинна болест и тях изпих, макар да бях убеден, че това не е само височина болест. Имаше и нещо друго, но не знаех какво. Както и да е, но този път се разминах, наистина, само на косъм от онази черната с косата...

Дауа обяви, че ще направим лагера по-близо от предвиденото място. Ще изпрати носачите напред, за да направят палатката, и когато пристигнем там направо лягам. О,кей. Тръгнахме. Пак вървях много бавно и пак ме мъчеха изкачванията, и кашлях, но не ми беше чак толкова лошо, както преди. След час в една малка гънка пред едно поточе видяхме палатката. До нея имаше една наклонена скала, под която щяха да спят носачите. Пак седнах на слънце. Извадих малко храна която ни бяха дали сутринта и хапнах малко. Викам му после на Дауа:

- Колко още има до мястото, до което днес трябваше да стигнем?

- Още към един час...

- Давай да вървим!...

- Ще се справиш ли?

- Мисля, че ще се справя!... После събраха палатката и потеглиха.

Аз дремах, може би още 20-тина минути на слънце и ние също тръгнахме. Много бавно вървях и много кашлях, но напредвах. След близо още час стигнахме езерото Шато Покхари на 5185 м нмв. До него имаше нещо, като кошара с покрив от найлон, до която направихме лагера. Понеже въпросната кошара беше по-мизерна даже и от палатка, шерпите опънаха палатка, и за тях. Аз си облякох почти всичките дрехи и се пъхнах в спалният чувал. Беше към 15 часа. В просъница чувах че уточняват менюта, разнасяха чайове, ориз и супа, но аз не участвах. Събудих се към 19 часа. Вън валеше сняг. Станах и отидох до палатката на шерпите.

- Ей живи ли сте бре? - Извиках на български.

От вътре се разшаваха и ми отговориха нещо на непалски.

- Живи сте значи! Ми и аз съм жив, та дайте нещо да ядем... Пих чай. Намерих в моите запаси пастърма, локум и бадемови ядки. Налях си термос с гореща вода. Измъкнах и един шоколад Линд. Хапнах добре. И този път оцелях.

Маршрутът ни през този ден беше разкошен по дъното на тази долина Хунку. Леки изкачвания и спускания с плавно набиране на малка денивелация, и красиви гледки, но за мен се превърна в най-кошмарният ден от цялата експедиция до сега. Ще видим какво ни чака нататък. Дано да нямам повече такива сривове.

07.10. вторник 12-ти ден.

Днес всичко беше о,кей. Към 8 часа тръгнахме по долината Хунку нагоре към превала Ампу Лапча. Бавно набирахме височина и се наслаждавахме на Планината. От едната страна бяха двата върха Хунку, на около 6100 м с фасона на Матерхорн, а от другата страна Чамланг 7320 м и до него Бораджа, около 7000 м нмв. Зад Бораджа е Макалу който не можехме да видим от тука. Макалу може да се обиколи за 29 дена, ни каза Дауа, а с бърз ход за 22 дена. Има се в предвид бърз ход на шерпите, а не нашият. Тук някъде из този район имало още една по-малка Чомолунгма, около която живеели монаси и бил забранен за изкачвания. Започнаха езерата от края на ледника. Те в същност бяха няколко ледника. Края на долината Хунку се затваряше от две дъги от шестхилядници, а по между им бяха ледниците. Ние свихме към лявата дъга, изкачихме се, почти по изтичалото на горните езера, които са точно под Ампу Лапча 5845 м. Превалът е в дясната част на тази дъга от върхове и представлява няколко снежно-ледени стъпала високи по 5-10 метра. Нещо като гигантска ледена стълба. Лагера направихме на 270 м под превала, на камъните, на 5570 м нмв.

08.10 сряда 13-ти ден.

И тази нощ студът беше ужасен. Палатката тропаше, като ламарина и всичко беше покрито със скреж. Забелязал съм, че щом се качим над 5500 м нещата стават доста по-сериозни. Към 6 часа сутринта на изгрев слънце успях да се унеса и тъкмо сънувах, че малките мургави хора, шерпите, с дружни усилия бутат град Пазарджик към Хималаите от вън се развикаха да ставаме.

Днес трябваше да минем през Ампу Лапча 5845 м нмв. Натъпкахме в раниците височинните обувки, котките, пикелите, катерачните седалки, обвръзки и устройства. Раниците ни станаха поне по 15 кила, но такова беше положението. Тръгнахме. Пътеката вървеше почти право нагоре на съвсем къси S-ки, което е нещо характерно за големите изкачвания тук. След близо час и половина стигнахме снегът. Сложихме височинните обувки, котките, катерачните седалки, жумари, осигуровки, пикели, всичко там, каквото е нужно и захапахме снега и стъпалата на превала. Някои стъпала подсичахме, други катерехме под наклон, а имаше и вертикални участъци за изкачване, където Дауа се катереше пред нас, като ние го осигурявахме и после фиксираше въжето, а ние се изтегляхме с жумарите. После помагахме на носачите да се изкачат. Багажът вдигахме отделно. Работата беше много сериозна.

Към 12 часа бяхме на върха на превала, а бяхме тръгнали в 7,30. Само към 270 метра денивелация, но почти отвесна за четири часа и половина изкачване.

Превалът се оказа тесен снежен ръб широк около 1 м и дълъг към 8-10 метра.

Срещу нас от другата страна се изправи с цялото си страховито величие южната стена на Лоце 8501 м. До него беше Лоце-Шар 8383 м и малко по в дясно Шарце 7502 м. Високата близо 3,5 км снежно-ледена стена на Лоце, почти надвисна над нас и закри хоризонта. Отзад надничаше и върхът на Еверест. В дясно от нас по посока на движението ни, по дължина на превала един снежно-скален ръб се издигаше нагоре в небесата и завършваше с остър връх - Барунце 7220 м нмв.

Хоризонтът зад нас към Хунку също се отвори. Погледахме, поахкахме, направихме снимки и тръгнахме да слизаме от другата страна на превала Ампу Лапча. Само, че това се оказа по-трудна работа от изкачването. Снежно каменен склон с наклон над 60 градуса!

Как ще слизаме от това чудо? С рапели! Рапели, рапели, ама ние имахме само две 8 мм динамични катерачни въжета по 45 м всяко, и едно 10 мм найлоново статично въже, като за простор дълго 50 м. Имахме и няколко снежни саби, и 3-4 титанови клинове, тирбушони за лед. Това добре. Аз Петьо и Дауа имахме катерачни седалки, карабинери, примки, прусеци за осигуровки и протриващи устройства за рапелите, ами носачите? Багажът? Започнахме да гласим схемата. Правим един, или два диагонални рапела, а после шерпите се спускат, като се държат за въжето с ръцете, а пък с другото статичното въже после отвесно се спускаше багажът. Доста правила в алпинизма нарушавахме така, но просто нямаше друг начин, защото носачите нямаха необходимата екипировка.

Слязохме, около 200 м надолу и започнахме да се измъкваме от плътният сняг и лед. Камъните ставаха все повече. Това разбира се не ни даваше никаква сигурност, защото те бяха мокри, хлъзгави и нестабилни, но все пак свалихме котките от краката си и прибрахме пикелите, осигуровките, и въжетата. Двама от по-старите носачи бързаха пред нас по нещо като пътека. Единият се подхлъзна и по задник се свлече, около 20 м, но слава богу не надолу, а диагонално по склона. Леко се размина. Пак извадихме въжето и се събрахме вече точно над скалният пояс. Сняг вече имаше само тук там, повечето бяха скали, а освен това, вече се забелязваха някакви следи от пътека. Имахме да слизаме поне още поне 300 м денивелация долу до ледника, но решихме, че тежкото е вече зад гърба ни. Оказа се, че малко рано сме се успокоили...

Слизахме надолу. Изведнъж се чу вик от горе и нещо се затъркаля по край нас по склона. Сърцето ми направо се преобърна. Но не беше човек, а багаж на носач. Уффф... Слава богу, че не беше носачът. Багажът се удряше в камъните, подскачаше и летеше надолу. Започна да се развързва и разкъсва. Разхвърчаха се тенджери, тигани и туби. Явно падаше кухнята, която с дрънчене и трясъци изчезна надолу в дупката. - "Останахме без кухня" - викнах на Петьо. Той гледаше доста ошашавено. Явно за пръви път виждаше да пада в пропаст изпуснат багаж. На мен тази "веселба" ми се беше случвала и в други експедиции. Не минаха и 5 минути, и пак се чу вик, и друг багаж прелетя край нас на долу подскачайки, и блъскайки се в камъните. Този път това беше денка на Петьо. Замина надолу в дупката... Лоша работа. Превалът Ампу Лапча ни показа, че славата му, на много опасно място, никак не е случайна!

После слязохме долу на ледника. Изчакахме шерпите да намерят и съберат разпиляната екипировка. Оказа се, че всичко е "почти" в ред, с изключение на керосиновата горелка за кухнята, която се беше счупила на парчета. Така, че кухня нямахме и не можехме да правим лагер тука. Беше вече към 15 часа. Явно трябваше да слизаме до Чукунг. Това са още, около 4 часа ходене, но просто нямаше друг начин. Стегнахме багажа и тръгнахме. В Чукунг пристигнахме по тъмно към 18,30 часа.

Това е малко селце с лоджета и чайни на височина 4730 м. Настаниха ни в "Сънрайз хотел", в хубава стая с два нара, прозорец със стъкла, а не с найлони, и врата, която се заключваше с китайско катинарче. Абе направо лукс. Отидохме в столовата. Там имаше печка с комин, която гореше и се предлагаше дълго меню. Около печката се въртяха няколко шерпи и чужденци. Избрахме си пица. Петьо си взе бира, а аз кока кола. Направо цивилизация. Ядохме и пихме с кеф.

Разговаряхме с трекърите. Оказа се, че много от тях са се опитали да се качат на Кала Патар 5545 м, за да видят Еверест, но ги заболяли главите и се отказали. Сега дошли в Чукунг с намерение да качат Айлънд пик 6183 м, или Ампу Лапча 5845 м, и то без да имат алпийска екипировка. Луди хора! Надявам се да се разубедят, преди да загазят.

Научихме, че на Лукла се е разбил самолет, няколко дена, след като тръгнахме от там. Разбил се е на кацане, поради лошо време и 22-ма човека са загинали... Страшна планина! Никога на никой не прощава! Легнахме си.

По сред нощ станах да отида до тоалетната и усетих, че нещо не съм в ред. После ме втресе. На сутринта изобщо не можех да си вдигна главата от леглото, толкова лошо ми беше. Организмът ми реагира остро и започна да си връща за всичките издевателства, на които го подлагах вече 14 дена. Липсата на кислород, студът, недоспиването, недояждането, мизерията и свръх физическите усилия на моменти. Всичко. Главата и гърдите ме боляха. Кашлях много лошо, а и стомахът ми се разстрои зверски. Премерих си температурата и се оказа, че е 38,8 градуса. Много лоша работа.

09.10. четвъртък 14-ти ден.

През целият този ден от леглото ставах само за да ходя до тоалетната. Добре че беше наблизо, на 5-6 метра от стаята ни. От високата температура бях замаян и отнесен. Отворих аптечката, която носехме. Нямахме лекарство за температура, но пък и тя сигурно беше в следствие от нещо друго. Пих един Немизил, който е за болка, с идеята, че той ще атакува това, което предизвиква температурата. След половин час се изпотих, температурата спадна и очите ми малко се отвориха. Разрових лекарствата. Намерих Амоксиклав, който съдържаше амоксициклин и още нещо. Започнах да го пия за гърлото и гърдите. Лошото при това лекарство е, че като страничен ефект му дават разстройство, а аз вече се бях сдобил с много добро такова, но нямах друг избор. Имахме лекарство против разстройство. Непалско. Доста по-мощно от имодиума, което няколко пъти много бързо ни оправяше. Но сега, кой знае защо и то отказа да ми подейства. Може би защото стомахът ми беше абсолютно празен. За два дена бях изпил само 4 лимонови чая без никакво ядене.

10.10. петък 15-ти ден.

По край моите болести забравих да напиша някои важни неща. Срещу Чукунг се издига с цялото си великолепие красавецът Ама Даблам 6856 м нмв. Зад Чукунг се издига южната стена на Лоце. Същият ден когато на мен ми беше много лошо Петьо и Дауа тръгнаха да изкачват Айлънд пик, или (Имджа Це), това е местното име на този връх 6183 м. Аз за съжаление отпаднах от свръзката. Дадох им знамето за да го развеят на върха. Дадох и някои указания на Петьо за ползването на жумарът, осмицата и за осигуровките, защото там щяха да се движат доста по парапети. Пожелах им успех. Днес след обяд те се прибраха с изкачен още един шестхилядник. Поздравления! И аз започнах да се освестявам. Утре тръгваме надолу.

11.10 събота 16-ти ден.

Събрахме всичкият височинен багаж, който нямаше да ни трябва повече и го изпратихме с двама носачи направо в Лукла. Единият ни от другите носачи пък, щеше да се включи в експедиция за Ама Даблам, така че оставахме само с един носач, но и той нямаше кой знае какво за носене.

Тръгнахме надолу от Чукунг 4730 м към Дингбоче 4330 м. Учудих се, каква тълпа от народ се качваше нагоре към Чукунг и се зарадвах, че слизаме. Определено никак не обичам калабалъка в планините. Може би над 100 човека вървяха нагоре. Къде отиваха тези хора? От Чукунг нагоре на два часа път беше базовият лагер на Айлънд пик, а на около 4 часа беше Ампу Лапча. Като ги гледах тези, какво представляват, не повече от 10 човека от тях сигурно щяха да изкачат Ампу Лапча и да продължат по Хунку към Мера пик. Може би около 30% от тях, щяха да се качат на Айлънд пик, ако направеха правилна аклиматизация. Всички останали, щяха да останат в лоджетата на Чукунг на 4730 м (на височина малко под Монблан), и да пият няколко чая там. После щяха да пощракат с фотоапарати и камери, и да тръгнат надолу, доволни, че са видели, и усетили Хималаите.

Силно се съмнявам, че по този туристически начин можеш да разбереш, да почувстваш, или да усетиш, колко страшна, колко жестока, но и колко велика е тази Планина. Разбира се това си е лично мое мнение и не искам никой да ангажирам с него. Аз самият много отдавна вече не участвам в масови туристически прояви, просто, защото са ми противни.

Слизахме надолу. Влязохме в Дингбоче и на една от първите къщи там видяхме сателитна антена и интернет кафе. Да ама връзка нямаше. Някъде, около Катманду връзката се късаше. Седнахме в ресторанта. Хапнахме, пихме чай, мина време и връзката се появи. Изпратихме по един е-майл в България, в смисъл, че качихме Мера и Айлънд пик, минахме Ампу Лапча, всичко е о'кей и сега слизаме. Защото световните агенции сигурно бяха разпространили новината за катастрофиралият в Лукла самолет и у дома се притесняваха.

Продължихме надолу. След по-малко от час бяхме в Периче на 4270 м. Тук щяхме да спим. Настаниха ни на вторият етаж на едно хотелче, а Петьо и Дауа настояха да отида на доктор. Тук има мисия на международният Червен кръст с дежурства. Отидохме на доктор. Той ме прегледа много внимателно и подробно, разпита ме за всичко, къде, и кога се е случило, и каза, че съм получил височинна болест с възпаление, и оток на белите дробове. Разпита ме и за предишните ми височинни експедиции, и приключения. Казах му за Даулагири, за Хан Тенгри в Тян Шан, за пик Ленин в Памир, за Анапурна. Казах му, че до сега не съм имал толкова сериозни проблеми с височините.

-"Това ти е първото предупреждение!"- Отговори ми доктора. -"Така повече не можеш да се катериш по високото".

А аз с цялото си нахалство го попитах:

-"Още колко предупреждения ще имам, та да си направя сметката на живота?"... А докторът съвсем сериозно ми отговори.

-"Аз не знам, още колко предупреждения ще имаш... Само оня горе знае". И посочи с пръст към небето...

После спря всичките антибиотици и хапчета, които пиех, и ми даде едно непалско лекарство Зироцин 500. Само три таблетки за три дни. По една на ден. Каза да остана в Периче още един ден, за да ме наблюдава и в близките дни, и седмици да не се качвам нито метър нагоре. Ами, че аз надолу и слизам нали?

12.10. неделя 17-ти ден.

Петьо и Дауа тръгнаха към Кала Патар 5545 м, за да се изправят срещу Еверест, а аз оставам в Периче. Вече съм по-добре. Доктора пак ме прегледа, и каза, че нещата вървят добре, но нагоре не мога да отида. Сетих се да го попитам, дали е възможно да направя един тридневен рафтинг по река Триусули, понеже имаме 6 дни в Катманду, преди да излетим за България. Доктора каза, че там има достатъчно кислород, така че няма проблеми да направя рафтинга си. Направо не можах да повярвам на ушите си. Мислех, че категорично ще каже не. Все пак това е белодробно възпаление, а аз там ще се кисна три дена в ледникова река. Но аз му казах датите и той вероятно е преценил, че до тогава ще съм добре. Направо умрях от кеф. Много се зарадвах. Готин доктор.

Когато разговаряхме той каза, че се е качвал на Мера пик и е минавал през Ампу Лапча. А когато му споменах, че съм ходил на Даулагири и Анапурна, и съм правил рафтинг по Кали Гандаки, се оказа, че доктора познава много добре, и тези райони. Абе изобщо наш човек се оказа този английски доктор. Купих от местният майстор едно Мани. Това е плосък камък, на който той е издялкал тибетска молитва. Това ще е подаръкът ми за моята внучка Юлиана от Хималаите.

В двора на мисията има паметник. Представлява конус от неръждаема стомана, около 1,80 метра висок, който е разцепен от върха към основата и двете части са раздалечени, на около 50-60 см една от друга. Това е монументът на загиналите на Еверест. Върху вътрешните плоски страни на конуса са гравирани имената на хората по дати, когато са загинали. Написани са и държавите. Намерих имената на Христо Проданов - загинал април 1984 г, на Христо Христов - май 2004 г и на Мариана Масларова, също май 2004 г. Снимах надписите. Пожелах си повече българи да не попадат в този списък. Познавах Мариана, а Христо Христов ми беше приятел. И с двамата сме били заедно на експедиции. Списъкът върху монумента е много дълъг. Над 400 имена. Започва от 1922 г, а последните имена са от 2006 г. Страшна Планина!... Опасна и страшна!...

Аз не знам дали тази цена, най-високата, живота ти, си струва изкачването на върхът, дори този връх да е Еверест. Но нещата отдолу и отгоре, от върха, не изглеждат по един и същи начин. Всеки, който тръгва в тази Планина, към такъв Връх, много добре знае, че залогът тука е най-високият възможен. Живота ти! Това е залогът! Друг залог просто няма! И гаранции, също няма! Или приемаш този залог и тръгваш нагоре, с надеждата, че всичко ще е о,кей, и ще се върнеш успешно изкачил върха, или не приемаш този залог, и оставаш долу, за да гледаш, и да снимаш. И това, май, че е и най-съществената разлика между алпинизма, и туризма. Останалото са детайли.

13.10. понеделник 18-ти ден.

Днес прегледах снимките и клиповете от филма във фотоапарата си. Направи ми впечатление, че от снимките и филма, цялата тази експедиция изглежда много веселяшка, и купонджийска!?! На всички снимки сме ухилени до ушите и позираме геройски на някой превал, или връх. Хъммм... Това е така, защото, когато ни е зле, или е трудно, на никой не му е до снимки и филми... Никой не ме е снимал в Хунку валей, докато си избирах място, където да умра, или пък в Чукунг, когато два дена лежах и ходех само до тоалетна. Но когато се съчетаят снимките, филма и този дневник, горе долу, ще се добие представа, за какво иде реч. Днес чакам Петьо и Дауа да се приберат от Кала Патар и утре ще поемем надолу по долината. Ще си ходим.

14.10. вторник 19-ти ден.

Тръгнахме рано от Периче към 7,30 часа и почти веднага започна изкачване, към някакъв превал. А уж вървим надолу. Но такива са пътеките в Хималаите, какво да се прави. Цял ден бухахме по "пътят на хилядите нозе", както тук наричат пътеката към базовият лагер на Еверест.

Откровено казано, никак не съм впечатлен. Пътека, като пътека, само че с повече тълпи по нея, по-прашна и по-мръсна от останалите пътеки, по които минахме, а и скъпотията тук беше много голяма. Все неща, които не харесвам. В село Тянгбоче в един магазин видях дребни ябълки. Направо ми потекоха лигите. Близо 20 дена не бях вкусвал никакъв плод. Тези ябълки, се оказаха по един долар едната. Купих две, за два долара и ги изядох с огромно удоволствие. - "Вкусни ли са?" - ми вика шерпанката, която ми ги продаде. - "Вкусни са, ама са прекалено скъпи" - отговорих, и си тръгнах, а тя остана да се смее след мен.

Минахме през манастира Тянгбоче. Той е на върха на един хълм. Ама хималайски хълм. Час и половина изкачване, до като се доберем до него. Снимахме и разгледахме навсякъде. Аз даже снимах на клип служба на монасите в молитвената зала. От манастира се открива много хубава панорамна гледка към цялата околност. Вижда се и върхът на Еверест.

После пак се спуснахме надолу. Имам в предвид, почти право надолу до реката. Пресякохме я по един мост, после пак право нагоре, защото селата са построени все горе по билото, но всяко пресичане на реката ти коства два часа ходене надолу, нагоре. Така е тука. Такива са хималайските пътеки. На края спряхме в Ташинго на 3450 м нмв, за да спим в лодже с име Покхара. Утре тръгваме за Намче Базар. Столицата на шерпите.

15.10. сряда 20-ти ден.

Днес беше разкошен ден. Тръгнахме към 8 часа. Веднага започнахме с изкачване. Това, което трябваше да направим вчера, но се отказахме. Този път нямах проблеми. Качихме се на върхът на баира. Там имаше няколко лоджета и започна да се отваря панорама. Тръгнахме към Намче, почти по хоризонтал с леки изкачвания и спускания. Зад нас в дъното на долината се изправи южната стена на Лоце. Зад него надничаше Еверест. В дясно е Ама Даблам, а от среща Тамсерку 6808 м. Направих много снимки.

По едно време за шоу подкарах 5-6 яка с товар към Намче. Свирках и виках точно, както шерпите ги подкарват, повече от половин час. Много ми беше забавно да гледам шашнатите физиономии на белите хора, с които се разминавахме. Голям купон беше.

След два часа пристигнахме в Намче Базар на 3450 м нмв. Много живописно градче сгушено в една гънка на Хималаите. Имат ток от ВЕЦ, с водата също нямат проблеми. Нямат леки коли, камиони, асфалт и тротоари. За сметка на това, навсякъде има якове и пешеходци. Къщите са каменни и ярко боядисани. Разположени са амфитеатрално една над друга и по между тях има стръмни улици. Много приятно място. Столицата на шерпите. Все още сме на високо, но не е 5000 м. Чувствам се прекрасно. Днес е 20-тия ден, от както трамбоваме Хималаите. И утре ще му ударим един як табан към Лукла и ще приключваме. Здраво ходене се оказа.

16.10. четвъртък 21-ви ден.

Тръгнахме рано от Намче към 7,30 часа. Градът вече се беше събудил и всички магазини и сергии работеха. Спуснахме се надолу през центъра и излязохме в долната част. Свихме наляво и пак надолу, там някъде, където се чуваше шумът от реката. След близо час доста стръмно слизане стигнахме първият мост над Дуд кози, или Бялата река. Тази река извира от ледника Кхумбу под Еверест. Мостът е въжен, висящ и обвързан целият с молитвени знаменца по обтегачите и парапетите. По него минават и хора, и якове. Днес трябваше да минем през още 5 такива моста. Доста път ни чакаше и нямаше да минем само със спускане. Естествено веднага след спускането и минаването на моста започна изкачване. Класическа схема за Хималаите. Спускаш, минаваш реката и после изкачваш баира.

Единственото, което ме дразнеше бяха големите тълпи от туристи. По 20-30 човека на групи. Егати и калабалъка! Отвратително! Ходил съм и в други части на Хималаите, където също има много добре развит туризъм, от който там се издържат, но такова стълпотворение за първи път виждах.

Някъде по средата на пътя, около обяд, след поредният мост и поредното изкачване стигнахме чекинг-поста за входа на парка Еверест. Провериха ни паспортите, и ни взеха по 15 долара на човек такса за влизане в парка, макар, че ние излизахме. Бяхме влезли през Ампу Лапча, а там нямаше как да ни хванат, така че ни хванаха на излизане. Минахме след обяда и последният мост, и започнахме да се отдалечаваме от реката, пак естествено с изкачване. Пресякохме села и махали, като постепенно набирахме височина. Добре, че бях проучил картата предварително и изобщо не бях изненадан, защото всички твърдяха преди това в един глас, че от Намче 3450 м до Лукла 2800 м е само спускане. Да, ама не и в Хималаите.

На едно ръбче над мен виждах поредната колиба. Реших, че, когато я стигна ще попитам Дауа, няма ли вече да видим някъде по склоновете Лукла? Няколко метра преди колибата го попитах, колко още остава до Лукла, а той ми отговори, че това е входа на Лукла. Помислих, че се майтапи, но това наистина се оказа един от входовете на Лукла! Беше 15 часа. Минах през входа, видях градчето и изревах няколко пъти с всичка сила - "Луклаааа, Луклаааа"... Няколко чужденци и шерпи ме изгледаха доста стреснато, но аз не им обърнах внимание. Преди 21 дена бях тръгнал от тука и сега се завръщах. Направихме пълен кръг. Много сериозен и тежък трек се оказа.

Настанихме се в едно лодже над виенската сладкарница. Имаше и такава в Лукла. Утре щяхме да летим за Катманду, ако времето позволеше, разбира се. Попитах за баня. Имало с газов бойлер. Идеално! 22 дена вече не бях се къпал. Сигурен бях, че мръсотията по мен е от последната пътека, по която минахме. Преди Чукунг, просто нямаше, какво да ме изцапа. На 2800 м нмв с газов бойлер банята си беше направо разкош, за 200 рупии, или около 3 долара. По лоджетата на 4000-5000 м имаше "бани" с маркуч и кофа с вода, която затопляха, но само, като си представех, че на такава надморска височина ще трябва да се поливам с някакъв маркуч в студа и направо ме втрисаше предварително... Тук в Лукла обаче, нещата бяха други.

17.10. петък 22-ри ден.

Рано сутринта към 7 часа започнахме да стягаме багажа. Трябваше пак да подредим в денковете екипировката, която бяхме изпратили направо тук, ако си спомняте. Около 9 часа отидохме на летището, което беше на 300 м от нашият хотел. Времето беше хубаво. Щяхме да летим. Един след друг кацаха самолети, много бързо ги разтоварваха и товареха, и отново излитаха. Ние чакахме Сита Еър.

Към 10 часа затвориха летището и един голям транспортен хеликоптер на военните кацна. От него слязоха една камара офицери и някакви други цивилни официални лица. Оказа се, че самият премиер-министър на Непал е пристигнал, за да разреши някакви проблеми в Лукла. След 40 минути отлетяха и после пак отвориха летището за нас. Към 11 часа пристигна и нашият самолет. Облаците вече бяха покрили част от пейзажа, но все още ставаше за летене. За 10-тина минути ни натовариха, излетяхме за няма и 20 секунди, и през облаците поехме към Катманду. На обяд вече бяхме там. Полета е не повече от 40 минути.

Катманду ни посрещна с жега, шум и мръсотия. Откараха ни в друг хотел, почти в центъра на Тамела. Хотел Прайм. Настаниха ни на 5-тият етаж. Уговорихме си за другият ден вечерта среща с Бишну, представителя на Монте Роза, за да уточним условията по рафтинга. После се мотахме по магазините из Тамела. Трябваше да купуваме подаръци за близки и познати.

18.10. събота.

Ходихме на Дарбър Скуър. Това е улица с дворци от древно Катманду. Стари храмове, дворци и пагоди с еркери, покрити с фина резба от дърво, или камък. Тук един до друг има действащи храмове на най-различни богове и религии. Това, което ми харесва в тази част на света е пълната религиозна търпимост, към разбиранията и вярванията на другите. Тук никой не използва религията, като средство, за да те принуди да направиш нещо, което не искаш, и абсолютно никой, не те кандърдисва, и убеждава, че точно неговият бог, мъченик, или пророк, е единственият, правилният, и верният. Просто не мога да понасям сравнително нови, млади и агресивни религии, които сами са се обявили за единствено верните, и правилните, а всички останали са неверници, безбожници, и т.н. и прочие тъпи религиозни клишета! Вярвай си, в каквото си искаш, но ако обичаш, не пречи на другите, не се бъркай в живота им, и ги остави на мира! Това е моето мото по отношение на всякакви религии.

Катманду е древен град възникнал, като търговско средище много отдавна. В момента града е запълнил почти цялата долина, където първоначално е възникнал. Населението му сега, вероятно е над 3 милиона, въпреки че официално се води 800 хиляди! Градът има много сериозни проблеми по отношение на транспорт, комуникации, ток, вода и канализация, а хигиена, тук е абсолютно непозната дума. Мръсотията и циганията са страшни! Аз съм посетил по един, или друг повод, доста държави, места и градове по света, но определено, никой от тях не може да измести Катманду от първото място, по отношение на мръсотия, шум и транспортни проблеми! Вечерта се срещнахме в хотела ни с Бишну и уговорихме двудневен рафтинг по река Триусули за по 35 долара на човек на ден. От тяхна страна палатки, храна, лодка и всякаква друга екипировка необходима за рафтинга, а от нас активно участие в цялото мероприятие и в гребането по реката.

19.10. неделя.

Рано сутринта ни качиха на един автобус и след обичайните задръствания, клаксони, прах, и шум напуснахме Катманду в посока към Покхара. Шосето е тясно с много завои. Движението е много натоварено. Леки коли почти няма, но с автобуси, камиони и мотоциклети е пълно. Сега поне целият този път е асфалтиран, до като преди години имаше, доста отсечки само на чакъл. Скоростта е ниска. Обикновено се кара с 40-50 км/час. Не се гони време и разписание, и когато рейсът спре някъде, обикновено изчаква пътниците си, за да се нахранят, да си купят нещо, или да отидат до тоалетната. Качват се улични продавачи, които щъкат между седалките. По прозорците чукат други, които продават, какво ли не. Никой не бърза и не си дава зор за нищо. Кондукторът обикновено слиза пръв, а се качва последен, като вика и тропа по ламарината на автобуса, и по този начин, дава знаци на шофьора, какво да прави.

След два часа стигнахме мястото, на което в Катманду ни бяха казали да слезем. Там вече чакаха няколко бели хора, а по земята имаше разхвърляни гребла, каски и спасителни жилетки. Грешка нямаше. За тука бяхме. Преброих хората. Бяхме 10 човека. Много за една лодка, а малко за две. Оказа се, че чакаме още хора от Покхара. Попитах шефа на рафтърите, с каква трудност са бързеите по Триусули и той ми каза - три. Аз бих предпочел, да са с трудност 4, но това не зависеше от мен. Най-високата трудност е 5 и там вече нещата са наистина много сериозни. На повечето от тук участващите им беше за първи път, така че 3 е напълно достатъчно.

Събрахме се за две лодки от големите, за по осем човека, които са по-стабилни. Уточниха командите за гребците, екипирахме се със спасителни жилетки и каски. Получихме си греблата и отплувахме. Аз бях в средата на лодката. В началото нямаше бързеи и само се возехме по реката. По едно време догонихме първата лодка, доближихме ги и ги блъснахме. С греблата започнахме да ги пръскаме с вода. Един от инструкторите в другата лодка измъкна от някъде кофа и започна, и той да плиска по нас, и след 5 минути всички бяхме вир вода. Така де, няма да правим рафтинг сухи я. След това започнаха бързеите. Добър екип бяхме. Гребяхме синхронно и точно. От време на време, когато нямаше големи бързеи и не гребяхме аз си позволявах лекичко да помагам на водача на нашата лодка, който я управляваше отзад, защото съм участвал в доста рафтинги, и нещата ми бяха ясни. Той забеляза това и след едно спиране за обяд ме премести на носа на лодката. Аз това и чаках. Там е най-трудно, но и най-адреналиново. Имаше вълни на места по два метра, които здраво ни блъскаха първите, а лодката ту пропадаше рязко с носът надолу, ту се издигаше на върха на някоя голяма вълна и прелиташе някой и друг метър, преди да се стовари пак в някоя дупка. Имаше и странични удари, и заобикаляне на големи скали, и водовъртежи. Изобщо пълна програма. Много се накефих.

Този ден гребахме близо 4 часа. Може би, минахме 40-50 километра. На едно равно място с пясък и камъни близо до пътя екипът вече беше опънал палатките, и разпалил примусите. Тук щяхме да спим и утре да продължим. Лошото беше, че започнах пак зверски да кашлям. То аз между другото, изобщо не съм спирал да кашлям, но някак така, рядко и не много силно. Но усилията, които положих сега, за да греба и студената вода, в която се киснах 4 часа промениха нещата. Нямах и никакви лекарства тук, защото всичко беше в Катманду, а нямаше, и от къде да взема. Вечеряхме, а после запалихме един огън на брега на реката. Сухи клони имаше достатъчно. Правихме мохабети с този и онзи. Разказвахме си приключенията в Непал и в Хималаите, а после легнахме в палатката да спим.

През нощта кашлицата ми стана дълбока и силна, и вдигнах пак температура. Този път загазих здраво. За трети път връщах процеса на излекуването обратно. Тук вече не ставаше въпрос за височинна болест, а за белодробно възпаление, или бронхопневмония. На сутринта бях омекнал и неадекватен. Отгоре на всичко времето беше мрачно, мъгливо и студено. Изобщо не можех да си представя, как ще се натопя в ледената вода с тази температура и кашлица, и ще греба. Казах им, че днес няма да участвам в рафтинга и другите изобщо не се учудиха на решението ми. Явно ми личеше, че хич ме няма. Качих се на пилотната кола, взех си едно шише с вода и се отнесох, като от време на време кашлях много силно и лошо. Стигнахме някакви крайпътни капанчета и спряхме, за да чакаме лодката. Облаците се разтикаха, слънцето изгря и пак стана горещо. Всички се изпокриха на сянка и само аз дремех, и се напичах на слънце. След известно време, час-два пристигнаха рафтърите с лодката, преоблякоха се и започнахме да чакаме транспорт за прибиране. Но нещо автобуси нямаше. В посока към Читуан пътуваха рейсовете, а към Катманду не. Странна работа, но за Непал всичко е възможно.

Чакахме повече от час. На един от водачите му хрумна да хванем някакъв друг транспорт до Муглинг на 20-тина километра от нас, защото там се събират двата пътя от Читуан, и от Покхара за Катманду, и да пробваме да хванем автобус от Покхара. Спряха един пикап и след половин час бяхме в Муглинг. Там чакахме няма и 10 минути, спря един рейс за Катманду, и ни качи. Автобусът беше пълен, и даже на покрива имаше хора. На нас, обаче, като бели хора ни дадоха едни табуретки и седнахме на пътеката.

Возията беше ужасна, като на конска каруца. Този рейс марка Тата беше произведен в Индия и удобството за пътниците, явно е била последната грижа на конструкторите му. Тясно, защото тук хората са дребнички и неудобно. Навсякъде остри железа и твърди пластмаси. Освен това всички прозорци бяха отворени и течението беше страшно. Шофьорът, се оказа от състезателите, и когато пред него се появеше друг автобус, или камион не мирясваше, докато не го надмине. За пепелта, мръсотията и шума, няма какво да говоря. Аз с температура и страшна кашлица направо берях душа. Такова кошмарно пътуване отдавна не бях правил.

След три часа се добрахме до Катманду. Оставих Петьо да намери такси и да се пазари, за да се доберем до хотела. Накрая стигнахме. С триста зора и три почивки се качих до 5-ия етаж и влязохме в стаята. Тя беше почистена и от багажа ни нямаше и помен. Направо щях да припадна, като си представих, че пак трябва да слизам до долу и да се обясняваме на рецепцията. Стоварих се на леглото и помолих Петьо да се заеме с този проблем, само да си намеря багажа и лекарствата вътре.

След известно време багажът беше донесен и аз веднага изпих един Немизил и Аспирин. След половин час се изпотих и очите ми се отвориха. Температурата ми спадна. Въпреки това, обаче, не се чувствах никак добре. Нямах никакви сили. Бях странно омекнал и кашлях много лошо. Петьо настоя да отида на доктор, но аз категорично отказах. Може би, трябваше да ми се бият инжекции, а тук при тази липса на хигиена рискът беше прекалено голям, освен това, пак щях да прекъсна лечението, до като стигнем до България. Трябваше да устискам на всяка цена до дома и там вече щях да се лекувам сериозно. Купих си непалски сироп за кашлица, който за кратко време ме облекчаваше и пиех Аспирин и Немизил, когато вдигнех пак температура. Естествено с Аспирин и сироп за кашлица е абсурдно да излекуваш бронхопневмония, но тук нямаше друг начин.

20-21.10. понеделник, вторник.

Предимно лежах и спях в хотела. Спрях да се храня, просто нямах никакъв апетит. На вторият ден след прибирането ни от рафтинга изядох една зелена салата, но след половин час повърнах всичко. Пиех вода и чат пат лимонов чай. Трябваше да събера малко сили за пътя до България. Излизах от хотела за половин, един час на ден, докато усетя, че омеквам и ми стане зле, и пак се прибирах, и лягах. На почивки се качвах до 5-ия етаж и след всяко качване, кашлях поне по 10 минути непрекъснато. Лоша работа. Петьо през това време обикаляше из Катманду, за да разглежда забележителностите му. Разгледал Бактапур, Пашупатинат, Голямата ступа с очите на Буда и Храма на маймуните на хълма. Аз съжалявах само за Бактапур, другите съм ги разглеждал, но той е извън Катманду, а аз не можех да стоя навън 3-4 часа. Нямах толкова сили.

22.10. сряда.

Лекичко започнах да се свестявам. (Това изречение не знам, колко пъти го написах в тоя дневник!) Невероятни са възможностите на организма ни да се самовъзстановява. Даже успях през нощта да поспя малко. Закрепя се в някое положение без да мърдам и кашлям, и подремя малко. В момента, в който мръдна започва кашлицата...И така...

Тази вечер официално сме поканени от агенция Монте Роза на вечерно парти. Аз не съм много във форма за такива мероприятия, но няма как да откажа. Ще отида. Днес бяха тука шефа Ганеш, Бишну и някакъв фоторепортер, които ни снимаше, а пък ние се хвалехме, колко сме доволни от всичко. Петьо на немски, а аз на английски. Надявам се, че не съм звучал много диалектно и дървеняшки. В интерес на истината, всичко беше организирано много добре. За това, че аз сега бях болен вина нямаше агенцията и нейната организация. Просто така се стекоха обстоятелствата.

Вечерта към 19 часа ни взеха от хотела с едно такси и ни откараха някъде в друг квартал на Катманду. Стара къща, доста голяма, с голям вътрешен двор. Имаше и много други чужденци освен нас. Събухме се и влязохме в традиционен Непалски ресторант от по-висока класа, а не като закусвалните, в които се хранехме в Тамела. Седнахме на много ниски столчета. Веднага ни сипаха оризова ракия с едни чайници с чучурка от много високо. Интересно е. Петьо изпи и моята ракия. После дойдоха оркестър, музиканти и танцьори, и ни демонстрираха традиционни непалски песни и танци. Снимахме всичко. Бяха ни предупредили предварително да си носим камери и фотоапарати. Сервираха ни даобат, национално непалско ястие в горещи медни чинии. Най-напред ти донасят чинията и след това един след друг различни сервитьори ти донасят съставките на ястието. Ориз, различни меса, зеленчуци и подправки. Аз по "технически" причини за съжаление не можах да го опитам. Пих малко от някакъв сок от банани и малко минерална вода. После пак с такси ни откараха до хотела. Казхме на Бишну в колко часа ни излита самолета утре, за да ни заберат навреме от хотела. Дадохме му данните си, и снимки, за да ни направят сертификати за изкачването на Мера в Министерството на туризма.

23.10. четвъртък.

Дойде и денят да си ходим от тука. Наредихме за последен път денковете. Приготвихме раниците. Купихме последните подаръци. Таксито дойде към 16,30. Самолета ни излиташе към 19 часа, но по-добре беше да отидем по-рано на летището. Минахме пътьом през Министерството на туризма и си взехме сертификатите за изкачените върхове. За половин час таксито успешно преодоля 4-те километра до летището. Минахме скенерите и обиска, взеха ни по 23 долара такса, за това, че ползваме летището на Катманду, и веднага ни уредиха с писане по едни листчета. Как се казваме, къде точно сме родени, какъв ни е адреса, за колко дена ни е визата в Непал, колко пъти сме идвали в Непал, все същите глупости, които пишем, и на влизане, и на излизане, и най-вероятно, никой, никъде не чете. Залепиха ни лепенка в паспортите, че напускаме Непал, а листчетата, на които писахме хвърлиха в някаква кутия, (предполагам за боклука), като ни пуснаха в пред зала. Пак се опитаха да ни вземат пари за свърх багаж, но ние пуснахме в ход вълшебният документ, който бяхме взели от България за Гълф Еър, и минахме без допълнително плащане. На телевизорите, на които трябваше да дават разписанието на самолетите, течеше някакъв индийски филм за голяма любов, с песни и танци, и намесата на разни богове, чат пат в действието, и всички мургави от летището зяпаха с отворени уста. На един по-малък телевизор в края на помещението, който пък непрекъснато примигваше, все пак имаше и разписание. От там научихме, че самолета ни има, поне 1,40 часа закъснение. Ще чакаме, какво да правим. Излетяхме към 21 часа, вместо в 19 с Еърбъс А340, от големите. И след 6 часа полет, към 23 часа кацнахме в Бахрейн. Няма грешка с часовете. 23 часа е местно време в Бахрейн, а 21 часа местно време в Катманду.

24.10. петък.

Самолета ни за Истанбул излиташе в 10 часа на другият ден и при това положение Гълф Еър ни уреждаше със спане в техен хотел. Удариха ни транзитна виза за Бахрейн и докараха един бус. Бяхме 8-10 човека за спане. Петьо започна да прави сметки, кога да кажем на шофьора, да ни вземе от хотела, за да не изтървем самолета. -"Спокойно бе човек"- Викам му -"Аз съм бил тука. Това не ти е Непал и Катманду!"

За 8 минути по едни шестлентови магистрали със 140 км/час бусът мина близо 10 км и ни докара до четиризвезният хотел на Гълф Еър. Огромно мраморно фоайе, достатъчно голямо, за да можеш да караш и лека кола в него, огромни блестящи полилеи, всичко, както си му е редът за 4 звезди. Аз с раницата, болен, омачкан, недоспал и омърлян, с една тениска, с надпис "Катманду-Непал" на гърдите, тук се почуствах, като абсолютен абориген и оръфляк... Дадоха ни картата ключ за стаята. Стаята и банята, също абсолютно отговаряха на 4-те звезди, че даже и малко отгоре.

На сутринта ни събудиха по телефона в 7 часа. Измих се, преоблякох се с риза и се почувствах, почти като бял човек. Закуската ни беше шведска маса с всякакви храни, манджи, меса, десерти и плодове. Аз наблегнах на плодовете. Ядох диня, пъпеш, ананас и разни други плодове. Направо, като бели хора...

Към 8,30 се качихме на един бус на Гълф Еър, който ни откара на летището. В 10 часа излетяхме за Истанбул с Еърбъс А320. Кацнахме на летище Ататюрк точно по разписание. Мина известно време, до като си приберем чекираният багаж и от там право на изхода, където вече ни чакаше шофьора на Петьо с колата му. Оставаха ни само 500 км до дома. След няколко часа влязохме в България, а към 23 часа вече си бяхме в Пазарджик.

Край! Всичко приключи! Прибрах се жив и не особено здрав, от това приключение, и сега ще почивам, и ще се лекувам. Отслабнал съм с над 10 килограма и дрехите малко висят по мен...

Албуми със снимки, филм, дневника, всичко ще подредя, както си му е редът, за да добият и другите представа, какво е било. Ще раздавам подаръци на близки и познати. Ще трябва и да поработим, че сигурно ми се е посъбрала работа... Не съм си карал, повече от месец мотора и колелото, но и това ще стане. Времето още е хубаво и сравнително топло. Всичко приключи за сега и живота ми пак влиза в старият ритъм.

По повод на болежките ми от тази експедиция. След, като се прибрах отидох в белодробният диспансер на Пазарджик и си направих пълен преглед и изследвания. Оказа се, че белите ми дробове работят с капацитет с близо 50% по-малък от нормалният ми, в следствие на височинната болест, освен това бях болен от двустранна бронхопневмония. Наложи се към две седмици да пия една камара доста силни лекарства. После оздравях и всичко приключи без други последствия.

Пожелавам на всички, подобни пътешествия, радости и приключения, и по възможност, без болести!

И накрая да отговоря на вечният въпрос, който много често ми задават: -"Защо го правите? Защо ходите по планините?"

Има много най-различни отговори. Аз тук ще цитирам само една мисъл на големият алпинист Анатоли Букреев. – "Планините имат властта да ни викат при себе си!"

Към галерията със снимките от пътешествието ->
<- Назад към началната страница

---

Освен ако не е друго оказано, съдържанието на този сайт е лицензирано под Creative Commons BY-NC-SA лиценз.
Copyright (cc) 2008-2023 Vladimir Chorbadzhiyski. Some rights reserved.
За контакти: orion@cybcom.net